Тед Кочеф на съд с българин за цар Борис III

Канадският режисьор с български корени Тед Кочеф води съдебен спор с българин, който от 47 г. живее в САЩ, за филм, който не е сниман и може да не бъде сниман никога.

Темата на несъществуващата лента е спасяването на 50 000 родни евреи, а един от централните образи е Борис III.

Човекът, срещу когото се изправя 84-годишният Кочеф, е роденият в България Иван Демитриус Кафало, който е в САЩ от 1968 г. 

“Случаят е все още в съда в Калифорния и не желая да коментирам детайли”, каза Кафало от Лос Анджелис.

“24 часа” разказва любопитната история, след като от вестникът прочели за интригуващия казус в калифорнийските съдебни архиви.

Всичко започва на 8 май 2014 г.

Тогава Кочеф подава иск, с който търси гаранция, че Кафало няма да го съди за нарушаване на авторските права, ако Кочеф направи “проекта Борис”, използвайки творба на българина, без негово съгласие. “Проектът Борис” Кочеф нарича историята за спасяването на българските евреи. Кафало е изненадан от иска на Кочеф. Допреди месеци двамата са били близки приятели.

Това, което световноизвестният режисьор премълчава, е, че няколко години по-рано Кафало му е дал книгата си At The Mercy of Madness (“Под милостта на лудостта”), която е писал близо 15 г.

В нея на 550 стр. разказва за спасяването на българските евреи през очите на 11-годишно дете. Момчето е бъдещият равин в Калифорния Хаим Аса, който напуска България с фамилията си през 1943 г. и емигрира в Палестина, за да оцелее от газовите камери. Той и Кафало се срещат на американска земя през 1996 г., а срещата вдъхновява българина да почне да пише книгата.

През декември 2010 г. Кафало се свързва с Кочеф, защото има идея да адаптира романа за филм. Малко след това Кафало дава на режисьора копия от книгата и сценария, които е написал. “И двете са регистрирани и защитени с авторски права, но Кочеф и адвокатът му все още се надяват да намерят законен начин да използват безнаказано моята работа”, пише Кафало до съда през октомври 2014 г. в отговор на иска. И допълва: “Когато той погълна романа ми за една нощ и каза, че не е могъл да спре, докато не го довърши, бях поразен, че толкова известен режисьор иска да прави филм по моя творба”, пише Кафало.

След като дал на Кочеф книгата си и първата чернова на бъдещ сценарий, двамата се сближили. Българинът ходел на гости в имението му в Холивуд, запознал се със жена му и децата му, а понякога го карал до личния лекар. “Готвих му български манджи, правих му вита баница и той със сълзи на очи ми признаваше, че не е хапвал такива неща, откакто майка му е починала”, казва Кафало.

Двамата говорили не само за бъдещия проект, но за изкуство, литература, религия и политика. Режисьорът прочел два други романа на Кафало, няколко негови сценария и книга с поезия, а в замяна му подарил с посвещение своя стихосбирка. “Като ми я даде, ми каза, че неговите стихове не могат да достигнат и половината от моите. Бях поласкан”, споделя Кафало.

Двамата развили тъй близко приятелство, че Кафало се чувствал като част от фамилията. “Както знаех, че само аз мога да напиша тази твърде етническа българска история и да я адаптирам в сценарий, така бях сигурен, че Кочеф е човекът, който може да я превърне във филм”, казва българинът.

Той започнал сценария преди да срещне Кочеф. Когато двамата се запознали, Кочеф му се обаждал почти всеки ден, а понякога даже по два пъти.

Уверявал го, че има германски инвеститор, готов да брои 20 млн. долара за проекта, както и канадски продуцент, който ще прибави 5 млн. Уверил го, че като канадски гражданин и той може да вземе още 5% върху бюджета за филма. Двамата говорили да подготвят около 4,5 ч минисериал, което зарадвало българина, защото щяло да му даде възможност да развие характерите си.

Един от тях бил 11-годишният Рико. Според Кафало това било едно от нещата, които ще направят филма по-различен, по-личен и по-лиричен. Друга линия била любовта между пленителната братовчедка на Рико - Ребека, в която той бил влюбен тайно, и Лазар - фанатичен революционер, който искал да събори монархията и да я замени с подобен на съветския режим.

Кочеф обаче не споделял идеята. По-късно поискал филмът да е до 2 ч и се отказал от някои от героите, сред които Рико. Въпреки това пратил на Кафало писмо, което българинът предоставя на съда, че “всяка сцена е така брилянтно написана, че не знам от какво да се лиша”.

Когато получил първата чернова, режисьорът споделил с българина, че не могъл да заспи, преди да свърши четивото. “Никога в моята 50-годишна кариера не съм чел толкова впечатляваща първа чернова”, казал Кочеф.

Първите искри между двамата припламнали, когато Кафало отказал да продължи работа по сценария, преди да получи договор и първоначално заплащане. “В Холивуд това е практика, която доказва сериозната ангажираност на продуцента”, уточнява Кафало.

Кочеф се ядосал. Тъй като парите не се появили, Кафало пратил сценария и на германски съдружници на Кочеф, които го уверили, че заплащането е на път. Но и този път Кафало не получил нищо.

През януари 2013 г. той регистрирал сценария в американската агенция по авторско право. В средата на 2013 г. режисьорът и германският му съмишленик упрекнали българина, че целенасочено спъва проекта.

“Единственото, което исках, бе да видя нещо насреща, след цялата работа, която бях извършил. След 50 г. във филмовата индустрия и опита си от Холивуд г-н Кочеф би трябвало да е запознат с писмените формалности около създаването на един филм. Те включват договор за закупуване на опция за авторски права, осигуряване на съгласие от страна на автора и т.н. Защо като честен търговец, той не предложи това?”, пише до съда Кафало. Той заплашил Кочеф и германските му колеги със съд, ако ползват част от творчеството му, сцени, диалог и т. н.

Вместо споразумение през март 2014 г. българинът получава имейл от адвокатите на Кочеф, които го обвиняват, че съсипва добрата репутация на режисьора. Те настояват Кафало да обещае, че няма да съди клиента им, когато направи филм за спасяването на родните евреи.

Българинът, разбира се, отказва да даде съгласие и иска всичко, което е дал на Кочеф -копията на книгите си, проект за сценарий, 8 страници илюстрирано развитие на сюжета и 28 страници трактовка, “които не ми бяха върнати въпреки неколкократното искане", пише Кафало.

Вместо това на 8 май 2014 г. Кочеф подава иск в съда. В него обяснява, че е започнал да развива “Проекта Борис” като независима и оригинална творба, преди да се запознае с Кафало, защото тази история е в публичното пространство, докато тази на Кафало не е. “Защо, когато го посещавах в дома му, коментирахме само моя роман и сценарий и никога не бе споменато нещо, върху което той работи независимо? Ако бе така, защо плати за копия на моя роман и развитието на сюжета?”, репликира българинът и допълва: “Въпреки възхищението му от моята творба той никога не ми предложи договор, за да осигурим филмовите права на книгата.”

Кафало депозира към материалите по делото и писмо, пратено му по погрешка от един от колегите на Кочеф. В него, по думите на българина, се обсъждало да го изключат от проекта и да наемат друг, който да напише сценария, ползвайки неговата работа.

Българинът не отрича твърденията на опонента си, че спасяването на българските евреи и част от характерите в книгата и сценария са известни в публичното пространство, но заявява, че сцените и диалозите са измислени от него. Той цитира историческите творби на Гор Видал за бащите на Америка. Затова не приема споразумението, предложено му в коридора след едно от заседанията на съда, да му платят $ 5000 без условия “за времето, в което е работил с Кочеф”. Адвокатът уверил Кафало, че режисьорът вече не се интересува от проекта.

“Ако не се интересува, защо ми казват, че ще внесат иск за 3 млн. долара, че съм изплашил инвеститорите?”, пита Кафало.

“24 часа” потърси адвоката на Кочеф за коментар, но той не отговори на имейлите.

По всичко личи, че битката обещава да е титанична. Как ще завърши тя, не е ясно. Кафало е решен да защити правата си докрай и вярва в американската съдебна система.

Иван Кафало: Избягах от комунизма след 3 сблъсъка с режима

Преди да напише романа си за спасяването на българските евреи, Кафало (71) пише още 3 романа, книга с есета и стихосбирка. “Под милостта на лудостта” ще бъде публикуван скоро в Англия, казва авторът, и се надява творбата да види бял свят и в България.

- Г-н Кафало, разкажете за спора си с Тед Кочеф.

- Не искам да коментирам, защото казусът е все още в съда. Но известният филмов режисьор на “Рамбо: Първа кръв” е толкова отдаден на идеята да ползва моята работа, че в своята неуправляема амбиция опитва да ползва съда като застрахователна компания. Това говори колко добра работа съм свършил, написвайки своя роман. Волтер е казал: който държи химикалка, е като на война.

- Как се запознахте?

- Неговите български корени бяха причината, заради която го потърсих. Първите му думи, когато споделих, че съм написал книга по темата и мисля да пиша сценарий, бяха: “Tова е филмът, който искам да направя от 30 г.!” Когато попитах защо не наеме писател да напише сценарий, отговори: “Защото един добър автор е твърде скъп, а един евтин не е така добър.”

- Колко време писахте романа си?

- Започнах, след като се запознах с равин Хаим Аса. Писах части и сцени 15 г., докато на продължаваше да изскача нов материал. Книгата е регистрирана по американския закон за авторско право.

- Как събирахте материал?

- В историята на равин Аса съзрях това, което стана гръбнак на разказа. Баща му Аврам е спасил с риск през I световна война живота на цар Борис, по онова време младши лейтенант. Царската линия и тази на семейство Аса вървят паралелно, пресичайки се съдбоносно в критични моменти. Другата линия е любовната история между Ребека и Лазар. За разлика от мен обаче Кочеф е неромантична личност, която няма око за подобна история. Евреите за него са средство да обясни ограничената тема как Борис III е надхитрил Хитлер.

Борис изиграва решаваща роля за спасяването на евреите, но моят роман не е за него, а засяга повече теми. Българите трябва да се поклонят на своите евреи, чиято героична история поставя България на картата на Европа след векове на тъма.

- Как напуснахте България?

- Успях да избягам през 1966 г. Описал съм подробности в своята първа книга “Профански хроники”, публикувана през 1994 г. Но това е повече любовен роман, отколкото история на бягство. Той засяга темите за предопределеността и миналите животи, за истинската любов. Развивам темата, че без похот и страст любовта е пасивна, неутрална дума. “Пъблишърс уикли” сравни моята “централноевропейска страст" с тази на Милан Кундера и нарече книгата “литературна любовна афера, докосната от елегантността на елизабетиански сонет”. “Вашингтон пост” нарече книгата “метафора на медитацията на свободата и ерос като нейния най- добър израз”.

- Защо избягахте?

- Решението ми дойде след 3 сблъсъка с режима. Първият бе едва на 9 г. Вървях по ул. “Васил Априлов”. Моята най-голяма страст бяха и все още са книгите. Те са всичко, което някога съм искал за рождените си дни. Бях запален читател и още по-запален колекционер. Всяка събота тайно пребърквах джобовете на баща ми и всичко, което намирах, харчех за книги, като буквално изстисквах и малкото антикварни книжарници, които бяха останали. Джек Лондон, Купър, Кърууд, Майн Рид, Карл Май, Салгари бяха моята страст като момче. Също и криминалетата на Едгар Уолъс, Брин и други английски и американски автори, които разменяхме в тъмни входове. Това за нас бяха съкровища, забранени за четене като буржоазен боклук. До 10-годишната си възраст бях приключил с четенето на великия Цвайг, Зола, Габриел Сабатини, Конрад, Евелин Уог, Съмърсет Моам, в редки издания, публикувани преди 1944 г. Ницше, Сартър, Андре Бретон, Андре Гид и други “декадентски” модерни автори можеха да бъдат намерени преведени само на ръка в парцаливи тетрадки, които се разменяха в секретност. Един ден, ровейки в мазе за стари книги, с 2-ма съученици открихме германски играчки с пречупени кръстове. Взеха ни сините връзки и вече не бяхме чавдарчета.

Някак си бяха разбрали за моята колекция книги и наредиха на родителите ми да ги донесат в училище и да ги запалят. Както казва Хайне: “Когато започнат да горят книгите, следват телата.”

Баща ми бе комунист преди 9.IX. Той бе инспектор на урановите мини и работеше в сътрудничество с най-високопоставените служители на КГБ. При проверките на мините в страната бе придружаван от руските си колеги, които трябваше да гарантират, че всеки месец 10 кг пречистен уран ще замине за СССР. Трима от моите съученици, включително аз, които учехме в училището зад опашката на коня на “Шишман” по-късно успяхме да избягаме.

Вторият ми конфликт с режима дойде в армията. Бях изпратен в Елхово. При едно от посещенията на баща ми с 2-ма негови колеги от КГБ той ми даде руски самоучител по английски. Измъкнах вътрешността на армейския устав, а между кориците сложих самоучителя. Някой обаче ме предаде и заради своеволието бях хвърлен в карцера, защото съм изучавал империалистически език. Научих “бейби, обичам те, бъди моя тази нощ”, докато слушах рокендрол по радио “Истанбул” нощем. Това се разчу и бях изхвърлен от комсомола за слушане на упадъчна капиталистическа музика и другите ми “реакционни” дейности. Бях приет в университета, но като изгонен от комсомола, приемът бе поставен в опасност. Баща ми пак дойде да ме спаси с генерал, който заповяда на коменданта да ме върне в комсомола при условие, че ще уча марксистко-ленинска диалектика и ще мина тест, за да докажа, че съм се “реформирал”, след като съм изгубил пътя си.

Третото ми стълкновение с властта дойде в университета. Имах магнетофон “Грундиг” с огромен набор от див рокендрол. Занимавах се и с фотография и преснимах голи жени от чужди списания, което също стана известно.

3 сблъсъка с режима

Чашата преля, когато студент съобщил, че ме е виждал до “Ал. Невски” по Великден. Комунистите пропагандираха, че Бог не съществува и който споменаваше името му, бе обявяван за враг на режима, който да бъде елиминиран. Този, който се интересуваше от нещата на духа, бе заклеймяван като декадентски антисоциален елемент. Отнеха ми членството в комсомола и бях на път да бъда изхвърлен от вуза, когато баща ми за пореден път, Бог да го благослови, дойде да ме спаси с неговия генерал. Очевидно бях следен и докладван от състудентите ми. По същото време в “Академик”, където бях в националния отбор по гребане, нашата 4-местна лодка се класира втора 2 г. подред и бях избран да представя България в Мексико. Някой пусна слуха, че ще дезертирам и бях изхвърлен от отбора. Генералите пак се намесиха. Тогава реших да планирам бягство през Югославия и да стигна до Италия. Това е документирано “Профански хроники”.

- Казахте, че и любов има зад бягството?

- След 4-годишна сексуално заредена кореспонденция с една красива зеленоока финландка и двамата горяхме от нетърпение да се видим, а на мен се падна да направя решителната стъпка. Качих една турска пушка от XVIII в. на влака за Югославия, за да я продам и финансирам пътуването до Италия. Не мога да повярвам, че се осмелих да направя това под носа на военните на софийската гара. По-късно бях хванат, но след няколко дни в югославски затвор успях да се изплъзна и да се запозная с една югославянка. Използвах чара си, за да я прелъстя и да ми нарисува детайлна карта на италианската граница. Така стигнах в Италия, без да ме хванат. Минаването на границата граничеше с чудото. След 1 г. в Стокхолм срещнах моята финландска приятелка. Цяла седмица не излязохме от стаята - не можехме да се наситим един на друг. Убедени, че това е съдба, емигрирахме в бастиона на свободна Америка. По-късно публикувах историята в 2 броя на финландско списание. Тя стана сензация заради пикантните детайли и темата, че любовта може да преодолее всяка граница. Това разгневи семейството й, което бе известно и богато. Част от историята е в “Профански хроники".

- Какво стана след това?

- Животът ми в Лос Анджелис е също добре документиран като литература в “Тъмно очарователна заплаха” - историята на източноевропейски интелектуалец и неговата библиотека от 8000 тома, сред които всички велики писатели в оригинали и преводи - рядкост в САЩ. Моят дом е покрит от стена до стена с лавици. Заглавието на “Тъмно очарователна заплаха” се отнася до проклятието със справянето с постоянно еректиралия фалос.

Това е творба на ексцесиите.

Мото на една от главите е цитат на Оскар Уайлд - майстор на скандално остроумните ексцесии: “Умереността е фатално нещо. Нищо не успява така, както ексцесията.” В този 585-страничен роман дадох воля на екстаза в пълна свобода на всичко, което съм чел и научил. Романът е почит към необятността и богатството на английския език, най-великия от всички езици. Речникът е толкова обширен и езотеричен, вземайки от гръцката, латинската, френската, немската, староанглийската, ирландската, скандинавската, хиндуистката и дори вавилонската митология, че бях принуден да събера като пчела всички тези цветя и техните нектари в 30 стр. справочен апарат в края. Бях решен да отида по-далеч от Джойс и неговата “Одисея” с философските му разсъждения за любов, брак, смърт и други провокативни откровения, които се занимават с тайнството на женската сексуална природа. Цитатите са допълнени с 11 оригинални високозаредени еротични стихове. Нека следващите поколения преценят дали съм успял.

- Романите ви излизали ли са на български?

- Не, но предстои да излязат. Не знам дали българите все още имат същата жажда за четене и знание, както, по ирония, имаха по време на комунизма. В САЩ малко хора отварят книга. Американците станаха нация на игнориращи и незнаещи нищо празноглавци. По ирония бившите комунистически страни жадно опитват да бъдат като капиталистическа Америка, докато Америка бавно се обръща към повече социализъм. В същото време трябва да отдам дължимото на моята Америка. Тук човек е неограничен да преследва целите си и да използва целия потенциал на талантите, дадени от Бог. Нито една страна не ми предложи убежище с такава свобода!

- Идвахте ли си след бягството?

- Не! Месеци след това имах кошмари! Малко преди да дойде да ме види, баща ми почина. Имаше спукан апендикс и целенасочено бе диагностициран погрешно, за да получи перитонит, да бъде убит и да бъде спестена огромната правителствена пенсия, която получаваше. Както и вероятно да бъдат скрити тайните, които бе научил по силата на длъжността си. Например как полезните изкопаеми на България са ограбвани от СССР.

- Какво правихте в САЩ?

- Написах 4 романа, 2 книги с есета, поезия и разкази. Опитах с актьорство, поддавайки се на егото и суетата, защото изглеждах добре, но се отказах, защото реших, че моят темперамент е по-подходящ да стоя зад камера. Учих филмово изкуство в университета в Лос Анджелис, работих като фотограф във филмовата индустрия, за да храня семейството си, плащах си ипотеката, като печелех от подобряване на сценарии. Не направих кариера на режисьор, защото моят темперамент не съответства да работя с тълпи от хора и да им крещя. Гьоте е казал: “Щастлив е човекът, комуто е приятно нито да командва, нито да се подчинява.”

- Общувате ли с българи?

- Почти не, но едни от близките ми приятели бяха и са Милчо Левиев и Маруся, бившата снаха на Т. Живков. Тя ме нарича Боримечка.

- Откъде е фамилията ви?

- Моят прадядо Илия е бил рибар в Кавала и се е казвал Кафалията, оттам и имото. Бях развил хроничен страх от дългата ръка на комунизма - спомнете си Георги Марков. За да се дистанцирам най-много от българския си произход, свалих това “ов” в края. Второто ми име от Димитров върнах към първоначалната му гръцка версия. Как баща ми и семейството му са избягали от турците през 1924 г. и са се установили в Пещера е документирано в новелата ми “Безумието на Сафо” през очите на едно 10-годишно момче. 

Следете 24 часа в денонощието най-ексклузивните новини от Света, България и Варна в Petel.bg!

Изпращайте вашите снимки на info@petel.bg по всяко време на дежурния редактор!