Десислава Димитрова

снимки: Тодор Танчев

След 14 години в клас, днес Добринка Стилянова мръзне цял ден, за да изкара 2 лева за хляб 

Всеки ден ги подминаваме и рядко ги забелязваме, но зад лицето на всяка от тях се крие история, понякога такава, каквато никога не сме могли да предположим. Така е и с двете цветарки Добринка Стилянова и Светла Янкова. Ако се загледате по-внимателно, следващия път, когато минавате покрай централния подлез, няма как да не ги забележите. Две жени малко над 50 години, очукани от живота, предлагат с усмивка на всеки минувач малко радост под формата на букетче кокиченца или минзухарчета. 

По-младата, Добринка, е на 51 години, макар да не й личат. С тъга се сеща за времето, когато е била начална учителка в училище “Димчо Дебелянов”. По ирония на съдбата, днес всеки ден вижда мястото, на което е отдала 14 години от живота си, да образова и вкарва в правия път бъдещето на България, и там, от където са я изхвърлили като ненужна вещ.  Някога ангажирана с идеи и стремежи да промени света, днес Добринка мисли как да изкара пари за хляб. “Ядем един самун по два дена. Има и случаи, в които дори и хляб не можем да си купим, и гладуваме”, през сълзи добавя Светла. Тази зима била кошмарна за двете. Дори и в най-мразовитите дни, когато камък и дърво се пукаше от студ, а вълноломът замръзна при минус 10 градуса, двете стояли на пост да продават цветенца. Кокичетата замръзвали, ставали на стъкло и се трошели на парченца, пометени от вятъра. “Добре че имахме няколко пакета брашно, че успяхме да преживеем”, разказва по-възрастната жена. 

И за чистачки не ги искали

Дори и тока им спрели, защото няма от къде да вземат пари, за да го платят. “От 15 дни сме на свещи. Няма как. Аз тук, каквото успея да изкарам, отива за хляб. И мъжът ми е безработен. Трябва му малко повече от година стаж, за да се пенсионира, но никъде не го вземат на работа. Когато разберат на колко години си, веднага те режат”, горчиво казва Светла. Тя е без работа от 10 години. Опитвала многократно да намери място по професията си - като готвач. И нея обаче е сполитала същата съдба. И стажът от 33 години не й помагал, когато чуели възрастта й. Дори и за чистачки не ни искат. Накрая буквално хванала гората и започнала да бере цветя, които продава на пазара. Сега ги отглежда и в къщата си. “Добре че родителите ни са построили по една къща, че поне имаме къде да живеем. Опънали сме едни найлони в двора. Вътре слагаме печка на дърва и по цяла нощ не спиш, за да не загасва печката, включва се Добринка, обяснявайки технологията на отглеждането на ранните кокичета и минзухари. И тя споделя съдбата на Светла вече 5 години. Друго бъдеще вече и не вижда за себе си, а да се върне в училище, отдавна се е отказала. Днес е наясно, че и занапред това, което й остава, е да събира кофички и да сади една по една луковичките в тях, после да мръзне по цял ден в студа и да се пече на слънцето, за да продава цветята за единия хляб. Всеки ден край нея минават и колеги, и деца, на които някога е предавала познания за живота. Никой обаче не смее нищо да й каже. Страх ги е, че утре може и те да са на моето място, казва Добринка.

“Яд ме е, че навремето веехме сините знамена. Протестирахме, и за какво?”, с мъка в гласа пита учителката. Това, с което свързва демокрацията, е мизерия и нищета. 

Страхува се за трите си дъщери, че като нищо и те ще имат нейната съдба – бреме в собствената си държава. “Ето, средната е на 26 и от две години безуспешно опитва да си намери работа. Истината е, че положението в България става все по-лошо и лошо”, сочат наблюденията на Добринка. За пет години е забелязала, че хората са обеднели, цветята все по-рядко ги радват и към тях все по-малко хора посягат. Българите търсят хартията, опаковката, не съдържанието, смята учителката. Тя дава за пример бизнеса, в който е в момента. Варненци предпочитат да дадат 10 лева за един целофан, вместо за тези пари да си купят хубави цветя, макар и без ефектна опаковка, аргументира се жената и добавя, че макар и първа да е изкарала нарциси на цветния пазар, не смее да спекулира с това и да им търси високата цена. Давам ги по 60 ст. Как да им поискам по 2 лева, като зная, че за тях работя цял ден, и вероятно и този, който ще посегне към цветето - също.

За супер успешен ден двете жени смятат този, в който успяват да изкарат 10 лева. Това е празник. До момента, в който се появят общинарите и им драснат актове за това, че продават без разрешение за 300 лева. 

Добринка и Светла най-много се възмущават на това, че чиновниците смучат като кръвопийци от обикновените хора. “Да ми дадат половината от бонусите си на мен. Нали благодарение на това, че ме преследват и гонят по цял ден от тука, макар да се опитвам просто да изкарам пари да преживявам, са ги получили тези бонуси”, казва Добринка. Именно общинарите са един от най-големите й кошмари. “Отглеждаш ги като деца тези цветенца. От луковица, бдиш им по цяла вечер, после ги късаш едно по едно, за да изкараш някакви жълти стотинки, а идват тия от общината и сърцето ми се разбива, като започнат да ги късат на парченца. Разбирам да ме изгонят, но защо ми съсипват цветята?”, недоумява тя. 

Кошмарите на двете жени не спират с тази тъжна гледка. Преди три месеца починала майката на Светла. От немотия нямали пари да платят и за погребението. Три дни държали починалата у дома, докато успеят да намерят 250 лева за отваряне на гроба. Не разбирам защо ни искаха толкова пари, след като сме платили гроба за вечни времена. Дори и сами щяхме да си го изкопаем. Скубят ни обаче кой от където може, възмущава се Добринка. Дори и до общината опрели, но чиновниците не им помогнали. Единствено съдействие намерили от Ордена на милосърдието на Майка Тереза. 

Истината е, че помощ няма от никъде. Само гледат как да ти пречат. Като станеш на 50, трябва да лягаш и умираш. Така е устроена нашата държава днес, философски заключават двете жени. 

Ден преди 8 март са категорични, че за празника не искат цветя. Пожелават си единствено да продадат всичката ухаеща на пролет стока от кошницата си. За да си купят хляб.