ВАРНЕНСКИ ЗВЕЗДИ в студентски проект: “ФИЛМЪТ НА ДЖО” (или когато нещата се правят с любов)

В последно време всеки, който обяви, че е направил нещо просто от любов към самата работа, не заради парите, в погледа на невярващия се крие въпросът „Ти добре ли си?“. Факт: все още съществуват такива хора, които обичат работата си и финансовата страна не е първата им грижа. Факт: точно такива хора се обединиха около един учебен проект, който, надявам се, скоро ще може да достигне до много хора и ще ги накара поне малко да се замислят. Става въпрос за екипа, направил мини лентата „Филмът на Джо“. Късометражната черна комедия е дело на Виктор Иванов. Факт: той сам режисира, продуцира и финансира проекта си.
Началото е било сложено през октомври 2011-а, когато Виктор започва работа с Валентина Ангелова. Тя адаптира сценария от разказа „Трябва да катастрофирам” на доц. Марин Дамянов. Историята изследва границата между предопределеността на съдбата, изискваща възмездие и измислицата, причинена от човешкото суеверие. За главните роли във филма са поканени звездите на варненския ДТ „Стоян Бъчваров“ Симеон Лютаков и Стоян Радев. Партнират им Анжела Недялкова (позната от лентата „Аве“), Тодор Башиянов, Калина Кипрова, Пламен Петков и Гергана Арнаудова. За някои невероятно, но факт: всички обединяват усилията си около проекта на доброволни начала. В момента „Филмът на Джо” е в етап на пост-продукция. Животът му след това ще продължи с участия на фестивали, а ще се завърти и в мрежата.


Стоян Радев
Работата с млади хора е вдъхновяваща
Приех да участвам в този филм още преди да съм прочел сценария по две причини. Едната е, че познавам сценаристката Валентина Ангелова много отдавна - едно от най-умните, интересни, креативни, позитивни... и красиви момичета, които съм срещал. Не се съмнявах, че нещо, с което тя се е захванала, няма да е интересно.
Втората причина е принципна: винаги когато имам възможност, приемам да участвам в студентски филми. Работата с млади хора е вдъхновяваща, поучителна, забавна. Така беше и сега, в този конкретен случай. И повече. Запознанството ми с тези интересни, смислени момчета и момичета е онова, което превърна тежките условия по време на снимките в незабравимо приключение. Ще съм щастлив, ако се срещнем отново. И ще им стискам палци.


Виктор Иванов
Границата между съдба и илюзия е крехка
- Тънка ли е границата между предопределеността на съдбата и измислицата, причинена от човешкото суеверие?
- Не знам. И ние това се чудихме, като работихме върху филмчето. Точно затова го направихме - за да изследваме възможностите. Най-вероятно границата между съдба и илюзия е достатъчно крехка, за да не можем да си дадем сметка кога я преминаваме. Именно това се случва и с Режисьора във „Филмът на Джо” – може би всичко е пратено свише, а може би Сценариста го е съчинил. В крайна сметка няма особено значение, защото и в двата случая последствията са реални.
- Защо се спря именно на Симеон Лютаков и Стоян Радев?
- Въпреки че не можех да осигуря хонорар на екипа и актьорите, се целихме възможно най-високо. С Валя имахме предвид няколко имена, сред които бяха Стоян Радев и Симеон Лютаков. Имахме нужда от хора със страхотен заряд помежду си. Точно преди Нова година Стоян и Саймън потвърдиха, че ще участват. Знаех, че са близки приятели. Те бяха страхотни, надминаха очакванията ми, а и научих много от тях, за което съм им много благодарен.
- С какво ще запомниш снимките?
- Трябваше да организирам всичко сам, което ме побърка. Това беше най-колоритната седмица през живота ми досега – в момента, в който всичко сякаш се разпадаше, внезапно изкарвахме луд късмет с други неща. Нямаше ден, който да мине по план. Чувствах целия процес като изпитание, което трябва да премина и да не се отказвам каквото и да стане. Не знам карма ли е, но определено нещо имаше. След третия ден стигнах до извода, че ще видя много зор, но в крайна сметка, като не се отказвах, получавах интересни алтернативи. Всеки един ден беше изкачване до върха на планина, след което идваше спускане, въпросът беше да додрапаме догоре, за да стане нещо, което да обърне нещата в наша полза.


Валентина Ангелова
Не можех да падам под нивото на „Трябва да катастрофирам”
С театъра се „заразих“ от Стоян Радев. В Хуманитарната гимназия, където учех, организираха школа и го поканиха за ръководител. Аз отидох да видя за какво иде реч и останах пет години. От него научих, че театърът е храм, а заниманието с него – свещенодействие. До голяма степен на него дължа избора си да се занимавам с драматургия. А участието му във „Филмът на Джо” сбъдна моя мечта – да играе в проект по мой сценарий.
Попаднах на разказа на доц. Марин Дамянов „Трябва да катастрофирам” още преди няколко години и още тогава реших, че искам да го адаптирам за късометражен филм. А когато се запознах с Виктор, разказът го вдъхнови и решихме да работим. Написах сценария много лесно – може би защото беше престоял в главата ми от много време или просто защото ми доставяше удоволствие. Предизвикателството дойде от това, че не можех да си позволя да падна под нивото на разказа, който, по мое мнение, е висока летва. Не знам как се е получило, но много ми се иска да съм се справила. Не съм променяла много от оригиналната история и почти изцяло запазих диалозите – самият доц. Дамянов е сценарист и мой преподавател и не мисля, че бих могла да ги напиша по-добре от него. 
Виолета Тодорова