За зрелостта на едно общество се съди по отношението му към различните. Хората с тежки психични разстройства никога не са били приоритет и никога не са получавали нормални грижи – нито преди прехода, нито след това. За тях се грижат единствено лекарите. Семействата им искат да помогнат, но те нямат инструментите, с които да се справят. Жалка и тъжна е картинката по отношение на тази група хора. А истината е, че никой не е застрахован от тежка психиатрична диагноза, защото тя може да се отключи при всекиго, ей така, ненадейно, без предупреждение, както и се случва.

Преди прехода за тези хора изобщо не се говореше. Те бяха заключени зад дебели врати в едни домове в някое затънтено село, където никой да не ги вижда и чува. След промените разни експерти от Европа размахаха пръст и ние тръгнахме по пътя на социалната реформа. Нещо като здравната – неясна, скъпа и в крайна сметка не само безрезултатна, но и погребваща. Сега затваряме дом след дом и замитаме хората с тежки диагнози под вратите на семействата им, без да е осигурена никаква подкрепа – нито дневни центрове, нито центрове от семеен тип за настаняване, където специалисти да се ангажират със специфичните нужди на тези пациенти. 

И докато тези, от които зависи социалната реформа (вече няколко правителства подред), се правят на слепи, нуждаещите се увеличават. Пожелавам им един ден болните и техните близки да съумеят да се организират и да нахлуят с цялото си очарование в общинските и държавни институции, за да се запознаят лично.

 

Юлия Георгиева