Виолета Гурнакова
Явор Янакиев е от Варна. Току-що се е завърнал от Виетнам и бърза да сподели впечатленията си. Просто иска да предпази от културен шок и бизнес провал всеки, който желае да потърси щастието извън родината. Всичко започнало преди около 5 години. Явор работи в строителството, има фирма за производство на материали, а самият той е биотехнолог. Завършил е средното си образование в Разград, а висше - в София. Във фармацевтиката не намира реализация и сменя курса на живота си. Удава му се производството и съставът на всеки строителен продукт.
Преди около 5 години, по време на кризата, започва да търси възможности, вместо да се предаде на отчаянието. Тогава до него е приятелят му руснак Анатолий Белоусов, на когото Явор споделя, че е готов да работи дори в Зимбабве и Виетнам, само да има работа, а не да стои.
Оказва се, че шегата е възприета сериозно и приятелят задейства процедурата по стартиране на голям проект – изграждане на завод за строителни материали в близост до Ханой, столицата на Виетнам.
Започнали да отскачат за проучвания по новия си обект, като последните две години Явор прекарва изцяло там. Налага се да приеме новия начин на живот в чуждата страна. Оставя във Варна съпругата и дъщеря си и тръгва да гради бъдещето на Изток.
През първата седмица отсяда в хотел, където му предлагат изцяло европейска храна. Язвата не спира да го боли. Накрая го убеждават да пробва местните манджи, които му се струват убийствено люти. След като ги опитва обаче, Явор завинаги се прощава с болките в стомаха. През цялото време е посрещнат гостоприемно от местните – получава подкрепа от българското посолство, дори родните управляващи се снимат с новостроящия се български завод.
Внезапно приятелят му инициатор умира, местните контакти секват и нашенецът се принуждава да продължи сам. Обаче така и не свиква с тамошния начин на живот. Постоянно се шокира от различни битови особености и запечатва с телефона си всичко, което му прави впечатление.
Първото, което разбира, е, че понятието ресторант там означава едва ли не масичка и котлон на тротоара, където евтино може да хапне всеки. Нормалните заведения се оказват твърде скъпи дори за европейците. Храната се доставя директно от каналите и уличните шахти. Така например веднъж Явор вижда как мъж вади с летва хлебарки от канализацията, пуска ги в аквариум и ги занася директно в първия крайпътен ресторант с врящо олио.
Не могъл да свикне също, че се ходи бос, дори да е студено, в заведенията се лежи, дори може да се спи. Спи се и на улицата – например върху люлееща се верига. Улицата се използва за нещо още по-потресаващо – за тоалетна във всичките й варианти и всички видове нужди. Никой не се притеснява от това, защото всички го правят.
Освен че кучетата, котките и змиите са деликатес, уникат в изживяването на всеки европеец е рибният сос, който се приготвя по много особен начин във Виетнам.
Прясна и развалена, плюс разлагаща се риба се затваря в огромен съд за около година време. Гнилостните процеси вътре предизвикват появата на червеи, които изяждат всичко налично, след което се самоизяждат. Когато съдът бива отворен, на дъното е останала само течност с кехлибарен цвят. Именно тя се затваря в бутилки и се сипва върху всяко ястие. Дори при внасянето й в други държави митничари са я предавали за изследване и не е било открито никакво вредно вещество в нея. Когато обаче Явор се прибирал в хотела си, усещал още от пътя как на четвъртия етаж вече хапват от специалния деликатес. По думите му никой европеец не може да издържи на миризмата. Куриозен случай обаче е това, че когато Явор отворил буркан с кисели краставички, всички виетнамци наоколо се разбягали.
За виетнамците наводненията не били нещо особено – дори велосипедите и моторетките си карат при вода до кръста, а нашенецът останал в плен няколко дни, не можел да излезе от блока си, докато водата не се оттече.
Поради високата влажност на въздуха дори дрехите не съхнат, а мухлясват, разказва той. Явор предложил на местните предприемачи висококачествени строителни материали, устойчиви на влага, но те предпочели да останат верни на традицията си. Накрая заводът останал неизползваем, но варненецът все още се надява, че тамошните жители ще разберат ползата от качественото строителство. Ако това не стане скоро, той ще си прибере машините, за да влязат в употреба в местното му производство.
След всичките си изживявания на 70 километра от столицата Ханой Явор казва, че е станал по-добър. Вече не се изнервял, когато някой му сече пътя на улицата, защото там всички го правели и дори се поздравявали за това. Отстъпвали си място, никой с никого не се карал. Разликата с местната агресия веднага направила впечатление на нашенеца и той решил да донесе от далечната страна поне добротата като поука за един по-безгрижен живот.
3
1
